Нов шанс за Европа и България

Д-р Борис Попиванов е доцент по политология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Изследванията му са концентрирани в областта на политическите идеологии, теорията и историята на лявото, както и българския преход.

Речта на германския канцлер Олаф Шолц в Прага на 29 август 2022 г. има ключово значение за европейския дебат, което може би не се оцени в достатъчна степен от всички наблюдатели. Първо, речта е произнесена в разгара на войната в Украйна, когато Европа и европейските държави са много повече фокусирани върху непосредствените опасности, рискове и решения, отколкото върху дългосрочната перспектива. Второ, след Лисабонския договор, повече от десетилетие, Европа живее със съзнанието за преливащи и застъпващи се кризи, което сякаш фаворизира защитното и оцеляващото мислене пред стратегическото и интеграционното. И трето, дълго време самата Германия, един от моторите на европейския проект, страни от дискусията за неговото бъдеще.

Въпросът за политическия момент вероятно лесно може да бъде обяснен – както Европейската общност е възникнала като отговор на сериозна криза, така и една нова криза, също много драматична, дава стимули за нови инициативи и открива нови хоризонти, иначе затиснати от рутината. Не толкова лесно може да бъде обяснена идеята на Олаф Шолц. Тя, разбира се, е сложна, многопосочна и изисква задълбочени анализи. Нейните корени, обаче, според мен идват от едно базово противоречие на ЕС: съчетанието от универсална ценностна претенция и регионален капацитет за действие. В словото си Шолц неведнъж подчертава просвещенските основи на Европа. Свободата, справедливостта, солидарността, за които той говори, принципно могат да се отнасят до всички. Това са ценности с глобален резонанс. Но Европа трябва да реалистично да си даде сметка как и докъде може да ги защити. Не става дума за отстъпление от вдъхновяващия образ на един съюз, в който всеки вижда шанс за по-свободен, по-справедлив и по-солидарен живот. А за политическите инструменти, с които Европа може да укрепи ценностната си основа вътре в своите граници и да влияе извън тях.

Подходът на канцлера Шолц е политически. Икономиката, конкуренцията, свободните пазари без съмнение са много важни. Но както те не признават граници, така само с тяхна помощ не може да се утвърди потенциалът на ЕС сред европейските общества, а и на световната сцена. Шолц използва понятието „геополитически ЕС“, с което изразява амбицията Съюзът да се превърне не просто в икономическа сила, зависима от глобалната конюнктура, а в политическа сила, в един от водещите фактори в международната система, със свой отбранителен капацитет, със свой единен глас, и то в един свят, който – нека цитирам – вече е „многополюсен, такъв какъвто е светът на XXI век“. Но за да бъде ЕС „геополитически“, за да може да участва пълноценно в регулирането на глобалните процеси, трябва самият да бъде управляем.

По-ефективната управляемост на многостепенна конструкция като ЕС неведнъж е занимавала политиците и експертите. Най-честото решение на проблема, което чуваме, визира теорията за „двете скорости“: онези, които искат и могат, ще вървят по-напред, а другите ще изостават в периферията. Известни са разсъжденията за „каролингско ядро“, за „западноевропейски пояс“ и още много подобни на тях. В интерес на истината Германия винаги се е противопоставяла на деленията на Европа на ядро и периферия – дори когато негативната реторика спрямо Берлин е ескалирала в някои източноевропейски столици и е изкушавала към хлопване на вратата. В Прага (именно там!) Шолц настоява за равния статус на отделните държави-членки, едно, за разширяване на общността към Западните Балкани и постсъветското пространство, две, и за задълбочаване на интеграцията по линия на Шенген и фискалната политика за всички, три. От това тръгват три последици. За да се увеличи управляемостта в тази още по-сложна ситуация, трябва да се промени механизмът на вземане на решения. С други думи, квалифицираните мнозинства все повече да изместват единодушието. Но за да не стане това за сметка на по-малките, както редовно се е случвало в историята, са необходими други механизми, защитаващи равноправната координация. А за да не се загуби ценностната основа при такава трансформация, следва да се разширят формите за натиск над онези, които се отклоняват от върховенството на правото, от основните норми на Съюза, иначе казано, от онова, което на други места наричат конституция.

Обстоятелството, че Германия, мълчала досега, избира да говори по тези теми, не е за подценяване. България основателно приветства категоричната подкрепа на Олаф Шолц за членството на страната ни в Шенгенското споразумение. Същевременно спорът ни със Северна Македония извади наяве опасения, че без инструмента на ветото нямаме никаква възможност да влияем върху европейските решения. Но София би трябвало да разбира, че речта на Шолц в Прага не е инцидентно събитие, провокирано единствено от агресията на Путин в Украйна. Постепенно узрява разбирането, че ако ЕС иска да играе някаква роля, трябва да бъде политически по-силен. За първи път разговор за бъдещето на Европа ни намира като пълноправен член на ЕС, който има своите интереси и може легитимно да ги отстоява, и никой не би сметнал последното за неприлично. В крайна сметка имаме полза да сме преки участници в един процес, който ни засяга, а не скептични наблюдатели. Външнополитическата философия, според която онези горе се разбират помежду си, а ние после ги молим да ни дадат нещо, все по-малко ще работи. Няма къде да отидем, освен в Европа, затова нека видим дали не можем да я направим по-значима.

Доц. Симеон Василев е доктор по „Международна комуникация – Журналистика“. Специализира в университета „Мартин Лутер“, Германия и в университета в Кардиф, Уелс. Дисертацията му е на тема „Лидерство в глобална медийна среда“. Защитава доцентура във ФЖМК с дисертационен труд на тема „Медийно съдържание и външнополитически процес“.

С речта си в Прага  в края на август германският канцлер Олаф Шолц представи своята визия за бъдещето на ЕС и изпрати няколко важни послания в конкретно  време, от конкретно място и на конкретни адресати. Времето и мястото винаги имат значение за геополитическата стойност на една визия за бъдещето и за необходимостта от дипломатическа активност в настоящето. Мястото Прага е европейски символ, а Карловият университет го допълва като най-старият в Централна Европа и като престижно средище за реформи. Ние българите имаме и наше основание да обърнем внимание на мястото, което Шолц избра за стратегическата си реч. Възпитаник на Карловия университет е Константин Иречек, автор на първия академичен труд по история на България и български министър на народното просвещение. Със сигурност много европейски народи могат да намерят своите пътища към и от Карловия университет.

Определиха с основание речта на Олаф Шолц като знакова, но тя има преди всичко стратегически характер. Първо, тя е послание към страните-кандидати и би следвало политически да се осмисли от тях не само като потвърждение на стратегическия европейски проект – разширяването, но и като предпоставка за него – програмата за реформи. Това послание носи особена стойност поради много причини –  от т.нар. „умора от разширяването“ през руската военна агресия срещу Украйна до надвисналите над Европа тежки финансови и икономически облаци. В този смисъл, програмната реч на Шолц е преди всичко знак за увереност. Някога един от строителите на Европа – французинът Жан Моне, със завидно спокойствие пророкува, че Европейската общност ще се създаде сред кризи и ще представлява сбор от решенията, които ще се намерят за нейните кризи. Такъв е случаят и с европейското съвремие, което изисква отказ от каквато и да е тактика на протакане. Речта на Шолц е в този контекст – сборът от решения на настоящите кризи ще осигури бъдещето. За да се случи това е необходима нова стратегия при много по-сложни предизвикателства. Едно от тях остава константна величина – разширяването винаги е зависело от способността на кандидатите за реформи. „Страните-кандидатки от Западните Балкани, Украйна, Молдова и в перспектива Грузия, заслужават последователна подкрепа по пътя си към това да отговорят на изискванията за присъединяване“, казва в прав текст Шолц. Някога ЕС се е изграждал върху руините от Втората световна война. Сега градежът трябва да продължи отново във военни времена, а ЕС да представи ясна стратегия за следвоенен ред, в който Украйна да има своето място.

Вторият много важен знак от речта на Олаф Шолц предизвиква политическите сетива на страните-членки за вътрешни реформи и най-вече по отношение на европейските структури за вземане на решения. Това е ключов проблем за германския канцлер. Въпросът за квалифицираното мнозинство при вземане на решения безсъмнено предизвиква емоции, особено в страни-членки, които имат вече натрупан опит в блокирането на съвместни решения.  Също така безсъмнено е, че без отговор на този въпрос опасността от парализа в трудни времена е изключително голяма, а ЕС няма как да бъде геополитически, да има стратегическа позиция и европейски суверенитет, нито укрепнали структурите на европейската външна политика и политиката за сигурност и отбрана.

Формулата на Шолц за преодоляване на старите конфликти са нови решения в ред области – ценностна и правова общност, обновяване на фискалните правила на ЕС, реалистична миграционна политика. Това последното е особено важно за България. Влизането й в Шенгенското пространство е колкото изстрадано от България, токова и важно за ЕС. То е както казва Шолц „една празнина, която трябва да бъде затворена“. Българските граници на Европейския съюз и европейските граници на България се вписват във визията на Олаф Шолц за геополитически Европейски съюз, който трябва да е наясно с „разделителната линия между свободна Европа и неоимпериалистическата автокрация“. Пълноправното членство в Шенген е още един мисловен български път към и от Карловия университет, и реалистичната визия на Олаф Шолц за бъдещето на Европейския съюз.

Цветелина Пенкова е Евродепутат от Групата на социалистите и демократите. Завършва магистърска степен по финансова икономика в Университета Оксфорд във Великобритания. Защитава две бакалавърски степени - в Университета Бокони в Милано, Италия и в Централния европейски университет в Будапеща, Унгария, обменна програми в Университета Мак Гил в Монреал, Канада. Професионалният й опит е натрупан като финансов специалист в инвестиционен фонд в Лондон, инвестиционен банкер в Кралската банка на Шотландия и анализатор в Егон Зендер. 

Провокирана от речта на Олаф Шолц, канцлер на Германия, се замислих какво е необходимо на Европейския съюз, за да продължи да бъде този социален стълб и борец за ценностите, който е бил през годините. Това е въпрос с много отговори, защото пандемията от КОВИД-19 и войната в Украйна показаха, че има много какво да се направи, за да може да бъдат избягвани трудностите, с който се сблъскахме.

Канцлер Шолц говори за Европейски съюз на 30-те или 36-те държави-членки. Тук се включват държавите от Западните балкани и хубавото за България е това, че по време на първото председателство на съвета на ЕС за страната ни, беше активно работено, за да бъде поставен въпросът за разширяването в тази посока. Тук обаче идва и основният проблем, че трябва да бъде извървян дълъг път от кандидатите за страни-членки преди те да бъдат приети. Трябва да се вземе поука от миналото при ранното присъединяване на някои държави и да бъдат направени необходимите реформи и подобрения на законодателството, за да може да бъдат в унисон с върховенството на правото, нещо което е в основата на ЕС и речта на Олаф Шолц.

Друг важен аспект от речта е необходимостта от реформа на Европейския парламент. Неизбежно ще се стигне до увеличаване на бройката на евродепутати, особено като се приемат нови страни-членки. Тук идва въпросът как ще бъде чут гласът на малките държави, които нямат възможност да налагат волята си поради малкия брой представители, които ще имат. Трябва да се помисли за възможност за вето веднъж в мандат по въпроси от национален характер или когато може да има възможност да се направят изключения за отделни държави.

Шенгенското пространство трябва да бъде разширено и съм благодарна на канцлер Шолц, че отново препотвърди подкрепата си за България и Румъния. Страната ни отдавна е изпълнила изискванията и отговаря на критериите за приемане в шенгенското пространство. Разбираемо е, че въпросът тук е по-скоро политически, но се надявам, че в най-близко бъдеще България ще бъде приета. Това е въпрос от национален интерес за страната ни и няма никакви вътрешни полемики, които да спират този процес.

Не на последно място искам да обърна внимание на изразената позиция за политиката „Произведено в ЕС 2030“ и собствените ресурси. Европа разполага с множество запаси от изкопаеми, които може да използва. Тук е важно да бъде разработено правилното участие на държавите-членки при добива на тези ресурси и съответно същото се отнася и при последващата обработка. Добре би било процесът да бъде разделен между повечето страни на ЕС, като по този начин те ще могат да участват активно в процесите на промишленост в Съюза, а и да развиват брутния вътрешен продукт. Надявам се в България да идват все повече инвеститори по тази линия, защото страната ни е с богата история в сферата на промишлеността и добива на черни и цветни метали и всякакви други ресурси.

В заключение, речта на Олаф Шолц начертава една основа за бъдещето на Европа. Засегнати са много добри идеи, но важно е те да не останат само в Карловия университет в Прага, а да бъдат намерени волята и консенсусът, с които те да станат реалност. Чрез общи усилия ЕС може да стане още по-социален, но и само чрез засилването на ролята на гражданите при вземането на решения ще може да бъдат постигнати целите, които всички ние си поставяме като европейци.

Теодор Славев е политолог. Има докторска степен по политически науки от Университета за национално и световно стопанство. Занимава се с провеждане на количествени и качествени изследвания и анализи в областта на политическата система и процес, правосъдието и съдебната реформа. Специализирал е в Полша и САЩ. Участва в подготовката и провеждането на застъпнически кампании и изграждането на граждански коалиции по различни теми. Работил е като експерт в Министерство на правосъдието (2011-2012 г.), където работи по Механизма за сътрудничество и оценка. Към момента е част от екипа на Българския институт за правни инициативи.

Върховенство на правото е фундаментален принцип на устройството и функционирането на либерално-демократичните политически системи. Той е залегнал като основна ценност на Европейския съюз, посочена в чл. 2 от Договора за Европейски съюз и в други основополагащи документи на политическата общност от държави. Институциите на ЕС, най-вече Европейската комисия и парламент, извървяха дълъг път, докато въведат в практиката инструменти за реакция при нарушаване зачитането на върховенство на правото, обединени в Рамка за върховенство на правото. Мотивацията за създаването им са решения в различни държави, като традиционно се сочат Полша и Унгария, но далеч не са само те, които Брюксел счита за противоречащи на принципа. Всъщност, това, което се случи в Будапеща и Варшава е, че управлението се наклони в посока автокрация, клептокрация или нелиберални демокрации, а както напоследък ЕП нарече Унгария – изборна автокрация. Общата характеристика беше, че те започнаха атака срещу съдебната власт, силно накърнявайки нейната независимост. Съдебната власт, освен че прилага на практика принципа за върховенство на правото, който не се изчерпва само с достъп до правосъдие, ефективен съдебен процес и равенство пред закона, но тя и участва в поддържането на доминантния обществен модел по смисъла на Грамши. Във връзка с това, поставянето на политически намордник над магистратите вече силно отдалечава една държава от разбирането за консолидирана демокрация. Изненадата в Брюксел дойде от това, че процесите се развиха вече след като държавите от Източна Европа се присъединиха към Европа – когато вече контролът и финансирането на реформи в предприсъединителния процес изчезна.

Печален е и опитът на България с реформите в областта. Съюзът си запази правото да прави мониторинг и след присъединяването на България и Румъния чрез Механизма за сътрудничество и проверка, като в началото той имаше някаква тежест и даваше тласък за определени реформи, но с годините докладите започнаха да приличат на аналитични есета, а България се отчиташе формално, създаваха се институции, променяше се Конституцията и законите, но реалните ефекти от това са минимални. Донякъде тази безнаказаност разврати политическите елити в държавите, които свикнаха да хвърлят прах в очите на Брюксел, а обществата в тези държави започнаха да усещат върховенството на правото като изпразнено от съдържание политическо клише.

ЕС реагира като въведе предпазен механизъм за защита на чл. 2 от ДЕС като го обвърза с бюджета на ЕС, тоест получаването на средства беше поставено под условие да се спазва върховенство на правото. Полша и Унгария заведоха дело, защото възприемат това като санкции, тоест решението трябва да се вземе единодушно от страните-членки. Съдът на ЕС обаче отхвърли това разбиране и посочи, че ЕК трябва да пази бюджета при нарушаване върховенството на правото с решение по делата на Унгария (C-156/21) и Полша (C-157/21) срещу Регламент 2020/2092 от февруари тази година.В речта на Олаф Шолц от 29 август 2022 г. в Карловия университет в Прага, немският канцлер набляга силно върху върховенството на правото като демократична основа. Той обаче казва, че не всички спорове трябва да се решават по съдебен път, а чрез политически диалог. Това би било проблематично, защото създава възможност за интерпретации от управляващите пред обществата за политизиране на въпроса. Напротив, ЕС трябва да се стреми да включи Съда на ЕС, както и да насърчава връзките и участието на магистрати от държавите-членки, в процеса на подготовка на докладите за върховенство на правото и в отчитане изпълнението на препоръките. В противен случай се рискува да се повтори неуспешният опит с България. Европейската комисия заплаши да спре 65% от кохезионните фондове за Унгария през септември тази година, като иска от правителството на Орбан да се въведе независим антикорупционен орган, законодателство за отнемане на имущество при злоупотреби с публични средства и др. Почти същият казус, в който беше вкарана и България, тъй като ЕК се задоволява единствено с приемане на законодателство и създаване на институции за борба с корупцията, но е слаба при мониторинга как работят те на практика. В условията на война, както казва и Олаф Шолц, е от първостепенно значение ЕС да защитава принципа за върховенство на правото с всички налични инструменти, за да не го приемат гражданите на ЕС като идеологическо клише. Част от инструментариума на Русия да влияе върху ЕС е чрез подкопаване на ценностите и институциите, затова трябва да можем да се противопоставяме на заплахите отвън и отвътре като овластим наднационалните институции в Европа да защитават основните разбирания, върху които се гради Съюзът.

Ана Пиринска е завършила „Политология“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и магистратура „Политика и икономика на Евразия“ в Московския държавен институт по международни отношения (МГИМО). Била е международен редактор в сп. „Тема“. Пише в различни електронни и печатни издания, основно в сп. „Ново време“. Работила е като експерт „Международна дейност и управление на проекти“ в браншова организация. Член е на идейната платформа  "Социализъм XXI век" към БСП.

Всеки от нас в различна степен усеща задушаващата преса на капиталистическата система. Огромните неравенства генерират отчуждение, духовна деградация, материална нищета. Наблюдаваме тотална деполитизация на мнозинството от хората, които не намират смисъл от институции и партии, все по-рядко гласуват, а ако отидат до урните все по-често избират авторитарни лидери. Десницата във всичките й форми и проявления е в подем – от победите на профашистки формации в Швеция и Италия, през тръмпизирането на САЩ и путинизирането на Русия, до абсурдните „морални закони“ в Иран и тоталната цензура в Китай. Криза на капитализма, ерозия на политиката, възход на популизма и война в Европа!

Къде е гласът на Левицата? И защо днес не е най-силен и най-ясен? Начело на най-голямата икономика в Европа са социалдемократи и с право се надяваме именно оттам да чуем левия план за излизане от кризите. Речта на германския канцлер Олаф Шолц "Европа е нашето бъдеще", произнесена в Карловия университет в Прага на 29 август 2022 г., направи силно впечатление с амбициозни идеи за бъдещето, но предлага твърде малко решения за настоящето. Подборът на думи също е красноречив.

Социално благосъстояние (social welfare) се споменава само веднъж и то като едно от достиженията на Обединена Европа, но далеч не най-важното. Предшества го единният пазар, водещите изследователски институти, иновативните компании и стабилността на демокрацията. Думи като бедност, неравенство и несправедливост, напълно отсъстват. Шолц споменава прогрес 4 пъти; справедливост – 2 пъти; бизнес – 5 пъти; инвестиция – 4 пъти; оръжия – 8 пъти; отбрана – 14 пъти; и НАТО – 7 пъти. Трудови права, защита правото на труд, работници и др., също почти ги няма. А там, където се споменават, е в контекста на „по-здравословна бизнес среда“ или „липса на квалифицирана работна ръка“.

Наред с думите, и числата са важни. Единствените две суми, които присъстват в текста са 600 милиона евро – последният пакет от доставки на оръжие за Украйна; и 100 милиарда евро, с които Германия ще модернизира Бундесвера през следващите години, за да „укрепи европейската и трансатлантическата сигурност“. Европа, според Шолц, трябва да се разшири и реформира; да бъде по-суверенна; да преодолее стари конфликти и да намира нови решения; да защити европейските ценности и да зачита върховенството на закона. Важни и навременни послания. Много може да се каже по всяко от тях, но ще се спра само на „разширяването и реформирането“. Според германския канцлер, „разширяването на ЕС е необходимо, за да се осигури стабилност в Европа и да се защитят общите ни ценности“. И още: „Страните-кандидатки от Западните Балкани, Украйна, Молдова и, в перспектива, Грузия, заслужават последователна подкрепа по пътя си към това да отговорят на изискванията за присъединяване.“ Разбира се, че процесът трябва да продължи, но стабилен ли е днес Съюзът? Досегашната кохезионна политика съумя ли да изпълни целите си за сближаване? Милиардите „усвоени“, а не оползотворени европейски фондове, допринесоха ли за това стандартът и качеството на живот в новоприсъединилите се държави да се доближат до тези в държавите основателки или драстичните неравенства се задълбочават? Отговорът е очевиден. Очевидно е също, че самоцелното разширяване на ЕС не само няма да подобри сегашното положение, а рискува да го влоши, защото именно тази явна неефективност на кохезионната политика е в основата на евроскептицизма и на пълзящия популизъм. Ето защо, без категорична стратегия за обръщане на сегашното положение призивите за единство и суверенитет губят всякакъв смисъл.

По отношение на „реформирането“, германският канцлер се обявява за „по-често вземане на решения с мнозинство вместо с единодушно съгласие в Съвета“. Подобна революционна стъпка обаче може да засили усещането за Европа на две, три и повече скорости и да задълбочи разломите между страните-членки. Очевидна е необходимостта от реформи в европейските институции, но не и такива, които ще направят „силните“ още по-силни.

Индекси и статистически данни сочат, че днес живеем по-добре от вчера. Въпросът е дали утре ще живеем по-добре от днес? Речта на Шолц е смела, амбициозна и визионерска. Но преди да говорим за бъдещето, добре е да се огледаме в настоящето, за да отстраним дефектите и да пренесем само най-доброто.

Мариян Карагьозов е завършил специалност „Право“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и бакалавърска степен по ориенталистика в НБУ. Работи като изследовател-политолог в Института за балканистика – БАН. Главен редактор на сайта UNA News България. Автор е на монографията „Новата турска външна политика и предизвикателствата пред България“ (С., 2014 г.)

Речта на германския канцлер Олаф Шолц, произнесена в Прага на 29 август 2022 г., очертава виждане за Европейския съюз, което поставя редица въпроси за реализирането му на практика – съчетаването на ценностите и интересите; на външното разширяване и промяната на вътрешните баланси и реформи; на намирането на общите интереси сред държавите-членки за постигане на очертаните (преди всичко) геополитически цели.

Ще се спра на няколко аспекта от посланието, които ми се струват с ключово влияние върху България.

Първо, засилващите се гласове в ЕС значими решения да се вземат с мнозинство, а не с консенсус, с основание се посрещат скептично от редица от по-малките страни, сред които като дипломатическа тежест несъмнено е и България.

Второ, в технологичен и енергиен план ЕС е изправен пред трудно решимо уравнение с поне три компонента – отказ от руски енергоносители, зеленият преход и достъпни цени за индустрията и хората. За момента изглежда, че можем да имаме две от трите, но не и трите едновременно. Търсенето на алтернативни енергийни доставки от Близкия изток, Азербайджан и страните от Средна Азия може до известна степен да увеличи ролята на балканските страни-членки, сред които и България.

На следващо място, отказът от досегашния модел на индустриално развитие на ЕС, базиран на комбинацията между западни технологии и евтини руски суровини (въглеводороди, метали и пр.) принуждава редица компании да обмислят релокация на производствата си от западните страни. Източна Европа, в това число и България, може да се възползва от по-евтината работна сила и по-голямата географска близост до алтернативни доставчици на суровини, например от Азия, за да привлекат тези преместващи се производства. Относително изравняване на заплатите, стандарта на живот между европейското ядро, полупериферия и периферия, както и реиндустриализация на Източна Европа биха били значими фактори за намаляване на неравенствата в Съюза, което би го превърнало в по-хомогенна и сплотена общност.

Четвърто, във връзка с темата за разширяването знаково е, че федералният канцлер не спомена Турция. Това отразява тъжното състояние на турско-европейските отношения, в които дори и въпросът за миграцията не може да служи като двигател, който да промени създалата се патова ситуация. Евентуално преизбиране на турския президент Реджеп Тайип Ердоган на предстоящите догодина в Турция избори най-вероятно ще означава, че настоящият блокаж (кой каква част от отговорността за него носи е предмет на друг разговор) ще продължи в обозримо бъдеще. Темата за това какъв да бъде модусът на отношенията с Анкара следва също да бъде част от дебатите за бъдещата европейска външна политика.

Във връзка с горното, необходимо е да се отбележи, че евентуално разширяване на ЕС към Западните Балкани и пост-съветското пространство ще се случва в една още по-усложнена от досегашната международна среда. В бъдеще Русия категорично ще води борба да не допусне увеличаване на влиянието на ЕС в пост-съветското пространство и на Балканите, а по отношение на Югоизточна Европа може да се очаква, че Анкара също ще очаква отчитане на нейните интереси.

На пето място, интеграцията на нови страни означава честно и критично разглеждане на досегашния опит при прилагане на условията за членство (conditionality) и оценка в кои случаи те работят ефективно и в кои не. Задача пред българските политици е България, която е поставяла във фокуса на европейските дебати въпроса за интеграцията на Западните Балкани, да играе активна и важна роля по този въпрос.

Разширяването на ЕС и въпросът за върховенството на правото са неразривно свързани. Досегашният опит от приемането на страни, в които върховенството на закона не е утвърдено, сочи, че предприсъединителни, кохезионни фондове или други европейски средства не само не спомагаха за провеждане на реформи, а дори служеха за консервиране на политически, икономически и медийни зависимости, като попадаха в ръцете на сенчести структури. Решително прекъсване на финансовите потоци, служещи за незаконно обогатяване, би било реален стимул за развитие на истински демократични процеси в редица страни от европейската периферия.

Петър Витанов е евродепутат от групата на Прогресивния алианс на социалистите и демократите в Европейския парламент. Завършва Английската гимназия в София,  има две магистратури - по Международни отношения от СУ "Св. Климент Охридски" и по Международни финанси от НБУ. 

Речта на германския канцлер Олаф Шолц от Прага (29 август 2022 г.) повдигна редица ключови теми относно бъдещето на Европейския съюз, прилагането на практика на идеите на бащите-основатели и реализирането на европейските ценности.

Европейският интеграционен проект е успешен тогава, когато има ясна насока, стратегически подход и мерки за реализиране. В настоящия момент голямата цел на ЕС е Зелената сделка, но крайният срок за постигане на заложеното е 2050 г. Този срок е далечен и абстрактен за европейските граждани и на практика те не споделят тази визия за бъдещето на Съюза. Голяма част от европейското гражданско общество осъзнава климатичните рискове и проблемите на околната среда, но социологически проучвания показват, че това не са темите, които вълнуват хората в момента.

Разширяването увеличи хетерогенноста на ЕС. А това понижи вероятността от постигане на консенсус в процеса на вземане на решения на европейско равнище и води до възможности за дезинтеграция. През последните няколко десетилетия в ЕС се налага съзнателно общностния метод на вземане на решения за сметка на гласуването с единодушие и се създават условия за диференцирана интеграция. Към настоящия момент деветнадесет от 27-те страни членки на ЕС използват еврото. България, Кипър, Румъния и Хърватия са подписали Шенгенското споразумение, но са оставени извън възможността за пълното му прилагане. Ирландия сътрудничи в определени аспекти на Шенгенската система. Дания не участва в Общата външна политика и политика за сигурност. Турция е асоцииран член и между нея и ЕС има митнически съюз. Норвегия, Исландия и Лихтенщайн имат достъп до общия пазар чрез европейското икономическо пространство, а Швейцария има секторно споразумение със Съюза. На практика, самите европейски учредителни договори служат като основа за различна плътност на европейската интеграция.

Основният аргумент в полза на диференцираната интеграция е, че тя може да улесни процеса на вземане на решения и да направи ЕС по-гъвкав. От друга страна обаче, съществува реална опасност от засилване на ЕС до степен, при която няма връщане назад. Едновременното разширяване на Съюза и задълбочаване на интеграционния процес не трябва задължително да се взаимоизключват. Страните членки разбират необходимостта от ефективни процедури за вземане на решения в институционалната система на ЕС като част от техния национален интерес.

Въпросът за солидарността е ключов за бъдещето на Съюза. Не е случайно, че кризата на ЕС обхваща политически области, в които Съюзът и страните членки имат споделена компетентност. В тези рамки се произвеждат решения и мерки, които нямат еднакъв ефект върху всички страни и задълбочават разделението в Съюза. Възможна стъпка към възстановяването на устойчивостта на европейската макро-система е преосмислянето на тези области. Задължително е и предефиниране на разбирането какво е солидарност в първичното право на ЕС. Събитията от последните години ни показаха, че солидарността е доста разтегливо понятие, което може да бъде интерпретирано по различен начин (в контекста на засиленото сътрудничество), солидарност в условия на криза (национална и/или човешка солидарност) и т.н.

На следващо място, двойните стандарти в ЕС подкопават доверието в неговите институции и в интеграционния процес като цяло. Най-ярките примери за това са: - неприемането на България и Румъния в Шенгенското пространство, въпреки че са изпълнили всички необходими критерии за членство; - задействането на чл. 7 от Договора за ЕС срещу Унгария през 2018 г., но не и срещу други страни членки, които по един или друг начин нарушават принципите на ЕС; - налагането на строги бюджетни ограничения върху Гърция (по време на дълговата криза в Еврозоната), но не и върху Франция и Испания, които също имаха прекомерно висок бюджетен дефицит; и др.

Правото на вето от политически съображения поставя на изпитания справедливостта в Съюза. На практика, моделът на „ЕС на концентричните кръгове” се налага насила както от европейските институции, така и от отделни държави в Общността.

Какъв е пътят напред?

Повече социална Европа, силен акцент върху общото, а не разделящото, затвърждаване на образа на ЕС като съюз на правила, но и на ценности.

Любомир Кючуков е дипломат от кариерата, доктор по политология, член на Съвета по евроинтеграция в Министерския съвет и на Съвета по европейска и евроатлантическа интеграция при президента на България (2001-2005 г.). От 2005 до 2009 г. е зам. министър на външните работи, а от 2009 до 2012 г. - посланик на България в Лондон. В момента е директор на Института за икономика и международни отношения и председател на Издателския съвет на сп. „Международни отношения“.

Епизод или първа стъпка в дългосрочен процес на стратегическо партньорство? Този въпрос витае в политическите кръгове в Европа след учредителната среща на Европейската политическа общност (ЕПО) през октомври в Прага.

Идеята бе лансирана от френския президент Макрон преди три години и доразвита от германския канцлер Шолц в речта му в Прага през август т.г. И в двата случая това бе реакция на най-острите политически проблеми за съответния период: в първия – стратегията за бъдещото развитие на Европейския съюз, във втория – войната в Украйна. В този смисъл, първоначалното френско предложение бе не просто доразвито, но и в значителна степен модифицирано.

Дебатът за бъдещето на ЕС, стимулиран от „Бялата книга” на Юнкер, трябваше да даде отговор на нарастващите напрежения вътре в ЕС, предизвикани от поредицата от кризи: финансова, икономическа, мигрантска, а впоследствие – и Ковид. Негласно възприетата постановка за Европа на различните скорости обаче не реши въпросите, а просто ги отложи. Първо, защото това бе по-скоро политическа констатация за наличното статукво и не предполагаше сериозни действия за реформи. Второ, защото всяка от страните разбираше по различен начин самата формулировка за различни скорости и своето място в нея. И трето, най-важното – проблемът не бе в скоростта, а в посоката. Защото скоростите условно могат да бъдат както две, така и двадесет и седем, но посоките са само две: напред, към задълбочаване на интеграцията или крачка назад, към повече пълномощия за националната държава. ЕС се задоволи да остане в не особено уютната поза „шпагат”.

Това бе причина да се направи следващата стъпка – опит за прехвърляне и разширяване на дебата от институционално междудържавно равнище на ниво гражданско общество. Това следваше да се случи в рамките на Конференцията за бъдещето на ЕС, която бе стартирана по време на германското председателство на ЕС през 2020 г. и финализирана от френското председателство през 2022 г. Инициативата бе замислена не като събитие (както заблуждаващо предполага нейното заглавие), а като процес – на диалог, в резултат на който да изкристализира един достатъчно широк обществен консенсус за посоката на развитие на Съюза и необходимите реформи. В крайна сметка, тя се сведе просто до мероприятие: както поради неефективно подбрания механизъм, така и заради началото на войната в Украйна. Въпросът остана да виси.

В тези условия стартирането на Европейската политическа общност се оказа необходимия проактивен ход. От гледна точка на бъдещето на ЕС, това обаче не бе нито движение напред, нито стъпка назад – по-скоро това бе крачка встрани.

В политически план провеждането на срещата в Прага преследваше две на пръв поглед несъвместими цели: да обедини и да отграничи. Да събере заедно всички страни от Европа – независимо дали са членки на ЕС или не и да ги разграничи от Русия и Беларус. Иначе казано: самият състав и конфигурация на ЕПО беше пряк резултат от войната. Затова наред с двадесет и седемте държави членки на ЕС в Прага се събраха и страните кандидатки за членство (шестте от Западните Балкани, придобилите през юни т.г. подобен статут Украйна и Молдова, както и Турция – чието поканване заслужава специално внимание предвид замразените преговори за членство в ЕС и усложнените ѝ отношения с редица страни от НАТО), държавите от Европейското икономическо пространство, както и реинкорпорираната в този европейски формат Великобритания. От друга страна, това бе поредната стъпка от течащия процес на пълно „разкачване” на Европа от Русия – като аналогията тук вече не е „стена”, а „пропаст”.

Въпросите, които се появиха след създаването на ЕПО са в няколко посоки:

Първо, по отношение на мястото му в европейската политическа архитектура. Както отбеляза и Шолц, в Европа вече има достатъчно структури, които позволяват на ЕС да си сътрудничи със страните извън членките на Съюза: Съвета на Европа, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, Източто партньорство, Европейското икономическо пространство. По тази причина изрично бе подчертано, че ЕПО не е поредната организация, а междуправителствена платформа за диалог.

Второ, по отношение на функционирането на ЕПО. Бидейки политическа платформа, ЕПО не предвижда (поне засега) изграждането на свои структури и органи, няма и формално членство, няма и обвързващи политически решения.

Трето, по отношение на мотивите. Тук отдалечаването от първоначалната идея е най-видимо: вместо обединение на континента, отговор на глобалните предизвикателства, утвърждаването на една по-суверенна Европа в глобалния свят, защита на европейските ценности, войната в Украйна наложи друга логика – изолирането на Русия. От това доколко в перспектива, когато и както войната да приключи, ЕПО ще послужи като инструмент за възобновяване на диалога с Русия, ще зависи и неговия облик занапред.

Четвърто, по отношение на мястото на самия ЕС в него. Свързано с подозрения в поне две посоки. На първо място: дали това не е стъпка към оформянето на Европа на център и периферия, на концентричните кръгове – както това прозираше в цялостната визия на френския президент за реформиране на ЕС. На второ: дали ЕПО няма да се превърне в заместител на разширяването на ЕС Това е опасение, споделяно от всички държави, поставили си за цел интегрирането в ЕС, засилило се особено след експресното получаване на кандидатски статут от Украйна и Молдова, за които очевидно това не може да бъде осъществима цел в краткосрочна перспектива. И въпреки еднозначните уверения от страна на редица европейски лидери, че създаването на ЕПО няма отношение към процеса на разширяване, притесненията остават – особено в Западните Балкани.

Бъдещето на Европейската политическа общност? Засега неясно, свързано с редица обстоятелства и интереси. На първо време съществува амбицията подобни срещи на най-високо ниво да се организират достатъчно регулярно, един-два пъти годишно. Въпросът обаче е какъв ще бъде продуктът от тези дебати и ще намери ли ЕПО своята необходимост и полезност, които да му позволят да се ситуира задълго в политическата система на континента.